Слончето Митко в Индия

Слончето Митко на гости в Индия

Най- хубавото време за екскурзия до Индия е прохладната зима – от ноември до февруари, само сухи и прохладни дни. Ако попаднеш там в мусонния сезон не може да не те заболят костите от дъжда. Няма да срещнеш и почти никакъв слон, те също не обичат мрачните дни, а слънчевите. Слончето Митко избра точно рождения ден на майка си 26 ноември, за да посети своите братовчеди – индийските слонове. И никак не сгреши!
В тази огромна страна всички бяха спокойни и ведри, обличаха се пъстро и небрежно, не само защото е горещо, а и защото така е по-удобно. Не беше нужно Митко да прави нещо, за да му се радват. Просто го посрещаха и му подаваха най- вкусните плодове. От всички тях слончето хареса най- много мангото и можеше да изгълта десетки от тях наведнъж. Мангото беше захарно и ароматно, а сокът утоляваше жаждата му. Веднъж обаче домакинята на гостоприемно семейство му подаде също такъв кръгъл плод, но корав и с кафява козина. Митко изобщо не знаеше какво да прави с него. Повдигна го с дългото хоботче, обърна го от всички страни и пробва да го счупи като го удари в земята, но не…Кафявото рошаво кълбо още се търкаляше и не искаше да се счупи. Опита с големите и остри бели зъби, които излизаха от устата му, отново не сполули. Най-после нисичкият индиец извади джобното си ножче и отвори дупка в кокосовия орех, защото този плод беше точно кокос. Слончето отпи от бялата течност и се облиза лакомо. „Я, колко било хубаво да опиташ нещо различно!“, помисли си то и реши да не пренебрегва възможностите за избор.
В следващия град на просторната Индия гостът за първи път се запозна с пауна. Той беше едра птица, но най-впечатляваща беше огромната му опашка. Отново имаше танц на ухажването – малко като при гълъбите - мъжкия обикаляше женската, но разперената опашка внушаваше уважение и възхищение. Изгрелите влюбени очи върху перата на пауна не можеха да оставят безразлична никоя птица. За миг слончето Митко също почувства трепкане на пеперуди в корема си и реши, че е влюбен. Пожела си и той да има такава пъстроцветна опашка, но щом затвори очи и си я представи на задницата, бързо се отказа от тази идея. „Колко по- добре ми стои „камшиче“ отзад. Как ще гоня с такива пера досадните насекоми? О, я по-добре да си имам моята опашка, отколкото да се сравнявам с другите. „ реши слончето и продължи пътя си.
Не мина много време и Митко пристигна в подножието на Хималаите. Там най-после се видя със своите далечни братовчеди индийските слонове. В цяла Индия слоновете са на почит и за много хора са свързани с Ганеша – бога със слонска глава. Тук за първи път и слончето пътешественик се почувства величествено и празнично, защото навсякъде имаше храмове на бога Ганеша. А каква беше изненадата му, когато разбра, че има и цяла планина, която е наречена на неговото име. „ Кой ли слон е бил толкова голям, че са го превърнали в планина? Вече съм виждал подобно нещо“, рече си наум Митко. Някой като че ли прочете мислите му и отвърна: „Не е замръзнал слон, Митко. Той спи по бреговете на Франция. Тук хората просто са видели слон да се катери нагоре“. Това беше познат глас и когато се обърна слончето видя грамадна и стара слоница, бръчките се диплеха по тялото и като дълбоките бразди на планината.
- Ти си моята баба - леля. Възможно ли е? – почти извика Митко.
- Да. Възможно е. Аз съм и не съм! – отговори философски слоницата. Бях най- добрата и приятелка и живеех също като вас на Брега на слоновата кост в Африка. Богат земевладелец ме качи на своя кораб още когато бях дете и ме докара в Индия. В моята слонска памет са събрани историите на хиляди диви животни…
- И аз имам „слонска памет“ – обади се Митко. Иначе как щях да ви намеря?
- Така е, малкото ми, и не е така! – бабата се наведе и сякаш погали слончето с хобота си. Понякога не е важно колко много помниш, а е по-важно да се научиш да забравяш!
И тя разказа своята история. Някога, когато била млада и симпатична слоница, живеела в индийския ашрам заедно с всичките си роднини. Там обаче живеел и един шегаджия. Той бил индийски бръснар, който решил да я украси за празника на бог Ганеша. Тогава не само подстригал опашката и, но и я окичил с толкова много гирлянди, венци и рисунки, че заприличала на коледна елха. Всички започнали да и се подиграват, а слоницата толкова се обидила, че се обърнала и разрошила с хобота си дългата брада на фризьора. „Рошав Бербер, Рошав Бербер!“ засмяли се минувачите. С годините всички забравили случката и сълзите, но името останало и до днес е окачено като табелка над бръснарницата в индийския град.
- Аз простих, но думите не прощават! – каза философски старата слоница и се оттегли да си почива от дългия разговор.
От това пътешествие Митко прибра в раничката си голямо перо от паун и реши, че някой ден ще напише с него цяла история за своите братовчеди.