Слончето Митко в Австрия

Счупеното носи щастие

Слончето Митко беше получило нова работа. Всяка сутрин трябваше да мие с хобота си витрините на голям магазин за дрехи. Срещу това задължение получаваше правото всеки ден да носи ново облекло и да слуша безплатно музика от салоните на съседната концертна зала. Озвучителите се бяха постарали валсовете да се чуват из целия квартал на Виена .
Тази сутрин Митко отново отиде до магазина преди всички, вдигна решетката и се изненада, че витрината е празна. „Нищо, навярно преобличат манекените“, рече си слончето и продължи съвестно да мие стъклата. Докато правеше това обаче навън заваля сняг. Той погледна отражението си, днес беше облечен само с тениска, но вместо да започне да трепери от студ, изведнъж му стана много топло на душичката. Представи си, че е малко слонче и е поставен вътре в онези приказни стъклени преспапиета, в които снежинките танцуват щом вдигнеш кълбото и го разклатиш с ръка. Беше ги виждал хиляди пъти по витрините на магазините за играчки, но Митко беше бедно слонче и не можеше да си позволи да купи.
А столицата на Австрия в този снежен ден беше толкова красива, колкото е вълшебен света в едно стъклено кълбо. Слончето реши да си вземе почивен ден и да обиколи забележителностите и музеите. Завъртя се в своето въображаемо преспапие и на мига пристигна в двореца Шонбрун. Там се намира музеят на императорската карета, огромната оранжерия на императора, както и най- старата зоологическа градина в света. Митко обаче не искаше да среща със затворените си събратя и предпочете да изгледа шоуто на ябълковия щрудел. Хмм, даже го почерпиха с едно парче!
Търкулна се и попадна на Виенското колело, наречено още Пратер. То е огромно и също така кръгло и когато се изкачи до върха, слончето отново се почувства като в приказка, защото отгоре снегът изглеждаше като валс на снежинките.
Обиколката продължи с царските дворци, които във Виена са безчет, но най- много хареса двата фонтана пред Държавната опера. Единият от тях пресъздава музиката, красотата и радостта, а другият - любовта, тъгата и отмъщението. „Като в оперите на Моцарт“, помисли си Митко, защото беше много образовано слонче и пред витрината на магазина беше чул много арии.
Докато се разхождаше така из забележителностите на „Градът на мечтите“, както често наричат Виена, Митко изгуби представа за времето. Снегът продължаваше да вали и той реши да се затича, за да може все пак да се прибере и да се изсуши. Изведнъж пред него се появи малко момиченце, той не успя го предпази, блъснаха се и детето падна на земята. Не се удари лошо, но изпусна от ръцете си малката стъклена топка – преспапие и тя се пръсна на хиляди малки парченеца!
- Ох, ах, аз майче счупих целия снежен свят…натъжи се слончето и за малко да се разплаче като момиченцето. – Ще се опитам да ги залепя!
Но още докато казваше това слънцето изгря и лъчите му превърнаха стъкълцата в хиляди малки „сапфирчета“.
- Ето! Вземи – това са вълшебни кристалчета, защото се пръснаха от нашата среща. Това никога не е случайно!
Всичките минувачи по тротоара в този момент също спряха, наведоха се, усмихнаха се и от това „кристалчетата“ заблестяха още по- силно. Един дребен майстор, който цял живот беше се занимавал с това да шлифова кристали, завъртял го между пръстите си и каза:
- Понякога счупеното носи Щастие!
И човечецът се втурна да излъска стъкълцата.
- Значи не аз съм направил „сваровчетата““?– обърка се слончето.
- Не, - отговори майсторът – но ти ни помогна да се вдъхновим и да ги видим по нов начин. Един ден аз ще занеса тази идея в моята работилница в Тирол и ще се опитам да направя стъклото да заблести като истински скъпоценен камък!
Митко също беше прибрал няколко „стъклени камъчета“ от случката. Помоли майсторът да ги обработи и подари най-голямото на малкото момиченце, за да си купи ново преспапие. А своето камъче запази в синята раничка и когато му ставаше тъжно или уморено го изваждаше. То поемаше от слънчевите лъчи светлина и денят отново ставаше красив, както когато го гледаш през стените на стъклено топче със сняг.