Слончето Митко в Мексико

Слончето Митко и ушите, които чуваха гората

На тавана на лятната вила, в която слончето Митко беше отседнал в Мексико, имаше черен, малко избелял от времето калъф на малък музикален инструмент. Няколко пъти слончето го поглеждаше от терасата, но понеже беше тромав и не смееше да се качва по стълбите, най-накрая се отказа да търси какво има в калъфа. „Вероятно е китарата на мъжа със сомбрерото“, помисли си той и забрави за известно време тавана на къщата.
Почивката минаваше, Митко се наслаждаваше на веселите дни на плажа, но нещо все го дърпаше към тропическа джунгла наблизо. Една сутрин, без да мисли повече и да отлага, направо стегна раничката си с вода и сандвич за из път и потегли.
Още щом влезе в гората се почувства като в Приказка! Слънчевите лъчи си играеха на криеница с дърветата, лианите плетяха зелените си дантели, а на някои от клоните цъфтяха истински пъстри орхидеи. Слончето се омая от чудните аромати и като за капак на вълшебството цял облак кралски пеперуди се появи над главата му. Пърхането на крилете им създаде нежен бриз, който го поведе напред, напред и само напред …докато Митко стигна до високо дърво. Той прегърна огромния ствол с хобота си. Затвори очи и му се стори, че дървото тихичко диша.
- Ти си жив! – Митко се ободри и дори се опита да ощипе дървото, за да провери дали наистина диша. – Изглеждаш ми много стар.
- Достатъчно стар, за да знам! - отвърна стъблото, а короната сякаш се наведе – А ти имаш тези големи уши, защото можеш да чуваш дори шепота на гората
Слончето се зарадва на компанията си и започна да разпитва:
- А ти как се казваш?
- Аз съм Махагон . Хиляди мои братя и сестри вече не живеят в джунглата, защото са в ръцете на музикантите.
- Наистина ли? Разкажи ми – примоли се Митко.
Дървото се разтрепери цялото при спомена за това как дядо му – едър червеникавокафяв махогон бил целият раздробен на парчета и откаран в различни части на света. Слончето се разчуства:
- Как? Нима е човекът може да направи това?
- Да, но не е толкова жестоко, колкото си мислиш, защото от него са направени едни от най-красивите и най-звучните китари в света. Ние присъстваме на всеки концерт и на всеки красив повод от човешкия живот. Тази съдба подхожда на всяко дърво и аз бих се радвал също да остарея като дядо ми като китара в някой дом.
Митко отново прегърна махагона преди да си тръгне и си обеща щом се прибере във вилата, да се качи на тавана и да провери какво има в стария калъф.
По пътечката на връщане се спря при група момчета, които си играеха и се учеха да стрелят като индианците – с детски лъкове и стрели. Слончето разбира се, веднага реши, че трябва да пробва и че той също може да стане велик стрелец. Само че бързо разбра, че хоботът му е толкова дълъг, че не може да застане правилно с лъка. А децата само това чакаха. Убедиха добродушния Митко да им стане мишена, защото е много голям и те всъщност нямало да се целят в него, а само за играта, на шега…Играта обаче стана „плачка“, защото стрелата се заби точно в големия палец на крака на слончето и само дебелата сива кожа го спаси от кървяща рана. „Не всичко, което изглежда като игра, е игра!“, заключи философски слончето и преглътна сълзите си. Митко сякаш сгъна изгубеното доверие и го пъхна в раничката. Реши и си обеща следващия път да не го подарява на всеки.
Вкъщи го чакаше изненада. Не се наложи да се катери до тавана и да отваря стария калъф. Стопанинът го беше свалил и извади от него малка китара с четири найлонови струни.
- Това е моето укулеле! – похвали се той. Харесва ли ти? Вземи да опиташ и ти!
Слончето Митко за първи път държеше такъв фин и малък инструмент, който не беше нито цигулка, нито китара, но от същото семейство и направен от същия ценен махагон. Подържа го, погали го с дългия си нос и го върна на чичкото със сомбрерото.
- С този хобот не ставам за мексиканец, не мога да свиря и да стрелям с лък и стрели.
Укулелето сякаш само запя с човешки глас и серенадата продължи до посред нощ. Митко видя как старият махагон се усмихва -дървото беше намерило нов живот в песента.