Забранената стая

В „забранената стая“

- Апчих!----тишина, още тишина и после пак, гръмко – Апчих, Апчих! – кихавицата на бабата на Ния беше продължителна, гръмогласна и сърцераздирателна. Чуваше се от терасата чак до първи етаж на кооперацията и хората вече бяха свикнали с нея. Даже ако не се чуваше, започваха да се тревожат – защо бабата не киха?
Днес нейното „Апчих“ беше унило и бавно, някак скучаеше между дълбоките вдишвания и издишвания, защото тя се опитваше да медитира. Слушаше нежна музика, притваряше очи и медитираше. Толкова се отнесе в своя вътрешен свят, че не успя да забележи как малката внучка, която и беше поверена за отглеждане днес, се промъкна на пръсти покрай нея и се затича по коридора. Към „забранената стая“!
В стаята на баткото имаше неизброими вещи, които в детските очи изглеждаха като съкровища. Лампа – глобус на земното кълбо, човечета и колички, измайсторени от лего блокчета, кутия с малко катинарче, където баткото криеше свои спомени и най- важното – легло на два етажа с висока почти до тавана стълба. За Ния, която обожаваше катеренето, това беше връх, който обезателно искаше да покори. Всеки ден ходеше да се умилква на баткото или бабата да и помогнат, защото знаеше, че мама и тати са против. И ето, че сега…
Вратата на стаята беше преборена, Ния вече пристъпваше към стълбата. Без изобщо да знае за Алиса и нейните вълшебни сиропчета и курабийки, тя си мислеше, че ако успее да скочи върху леглото вече ще е голяма. Ще порасне изведнъж и вече няма да чува само „Не!“ или „Забранено е!“. Още малко оставаше, когато страшното „АААпчих“ толкова стресна малкото момиченце, че то се подхлъзна и едва се задържа на първото стъпало.
- Ния?! Къде си, Ниичка? – бабата се събуди и веднага усети, че нещо не е наред. Потърси очилата си, но се сети, че без тях вижда даже по-добре, стана и започна да търси внучката си. Обърна всички възглавници на дивана в хола, сякаш може да се е скрила и там. Погледна зад пердетата, в долния шкаф на библиотеката – нищо и никой! „Апчих, ааа-пчих“ – започна да киха тя още по-тревожно и дрезгаво. Накрая без да иска стъпи с единия крак в детската кошарка и от това се почувства толкова умалена и дребна, като че ли наистина е изпила някое от шишенцата на Алиса. Бързо се съвзе и тръгна да търси внучката си из цялата къща.
А тя в това време беше попаднала в съкровищницата на баткото. Последната кихавица разтресе шкафчето в „забранената стая“, кутийката с катинарчето падна и се отвори. Ния тъкмо разглеждаше съдържанието и беше онемяла – памуче, с което бяха попивали капчици кръв след първата ваксина; ластик, неизвестно откъде;страничка от книжка, която без да иска скъса миналата година …Скритите спомени нямаха край и нямаха „повторка“. Баткото беше събирал дреболийки от порастването на своето сестриче, за да и ги подари, когато наистина стане голяма! Момичето понечи плахо да вземе нещо от кутийката и в този момент познатото „Апчииих“ гръмна точно до нея.
Възрастната жена се разнежи от толкова много обич събрана в една кутийка. Набързо събра разхвърлените „спомени“ и погали Ния по главичката.
- Да се прибираме в хола преди да са ни намери тук. Ще ни се сърдят и на двете.
А когато баткото се прибра от училище, в кухнята имаше изненада – любимите му мъфини с боровинки. Той видя леко открехнатата врата на детската си стая, а баба му се усмихна издайнически